Тук долу сам

Бутнах металната врата със стъклени витражи, заварени рeшетки по нея и тя тягостно изрева. Влязох в сумрачен коридор с мраморни плочки. За миг се поспрях за да си спомня какво правех тук – а да – и продължих към леко отворено прозорче на рецепцията. Нямаше надпис, просто си знаех, че е там. Застанах пред него, а от вътре разсеяна жена, незнайно как предположила присъствието ми и без да поздрави докато гледа в монитора си, ме попита за ЕГНто ми. Бързо и отговарям, че нямам здравини осигуровки и имам намерение да си платя за услугата.

Стоп! Времето спря. Жената бавно се обръща към мен и сивите и сумрачни до сега очи бързо се наляха в светлина. Изражението и от студено и неприветливо мигновено придоби цвят и жар. Устните и се разтвориха в тих въпрос: „Искате да си платите?“ при който аз отговорих положително и ще искам фактура за пред застрахователите. Преди още да съм казал последните си думи тя енергично се извърта назад извиквайки :“Платен!“. А някъде зад разни шкафове някой друг повтори „Платен!“, после още някой поде: „Платен“. След това се чу друг викащ глас „Имаме Платен!“ и така посланието се разчу из цялата сграда докато не завърши с един строг глас, който едвам долових да казва: „ Обслужваме платения и си тръгваме – другите ще чакат.“ 

Но това вече нямаше значение за мен, бях насочен по огрят от слънцето коридор в чиито краища бяха направили шпалир от двете ми страни невярващи на очите си баби, цъкащи с език дядовци, майки с ревящи бебета, дърт ром и ромка със златни ланци по вратовете гледащи ме завистливо. Е че как не – аз бях избрания! Понесен като на херувими аз прехвърчах покрай тях питай ки се: Това ли е?! Това ли е успеха най-накрая? За това ли се борих толкова време? Опровергах ли учителката си в основното, която постоянно ни повтаряше и от която единствено научих, че сме неудачници, тъпанари, че от нас нищо няма да излезе освен миячи на чинии. Но не! Ето – моят ден дойде – денят с главно Д – славата на славяните – опровержението на даскалиците – аз изгрях – аз бях ПЛАТЕН. 

И докато ме тресяха тези мисли пред мен се отвори врата огрявайки ме с топлината на светлината от вътре. Млада кокетна жена ме подканва вътре, обгрижва ме докато си сваля якето, поставя ме пред апарат и бавно сладострастно почна ме напътства: „Ето тук, малко по напред, точно така, повдигни се леко, сега настрани, леко напред, завърти, отпусни, сега напред. Точно така, стои так, Браво. Да, стой мирен. Задръж още малко. Точно така. Секунда. Страхотно. Браво. Свършихме.“
След което ми подава якето, прилежно сгънат плик и бързо ме изпраща покрай чакащите отвън. На галоп минавам коридора, взимам подготвената фактура за мен от прозорчето на рецепцията и излизам от металната врата която изскърцва зад мен, като че все едно любезно ме изпраща. 

И е то ме пак тук долу сам, с една фактура и новата ми рентгенова снимка. О Боже, колко радост има на този свят!